Николай Обретенов и вуйчото на Емилиян Станев правят невъзможното, за да се изличи от народната памет споменът за легендарния революционер
В събота „24 часа" публикува нова хипотеза, подкрепена с писмени и устни свидетелства, събрани от писателя Николай Иванов, която разкрива мястото на гроба на Христо Ботев.
На 28 май екипът ни се отправи към местността Манастирски дол над Враца заедно с изследователя, с много негови съмишленици и с наследниците на хора, които са знаели ориентировъчно къде са скрити тленните останки на загиналия герой.
Разследването на Иванов започва с показанията, запазени в протоколите на разпитите на очевидци от създадената комисия във Враца през 1934 г. за смъртта и погребението на Христо Ботев. В тях са писмените показания на Петър Мазнов. Според тях на четвъртия ден след убийството, на 24 май 1878 г. (стар стил) дядо Вълко Очиндолски споменал пред овчарчета, че е убит наш християнин там, където се вият орлите, и че той ще събере останките и ще ги погребе по християнски.
Друг свидетел, Никола Т. Димитров, съобщава, че баща му Тодор Димитров, като представител на общината и бъдещ депутат в Учредителното събрание, на 2 юни 1878 г. около 11 ч. е присъствал на молебен с попове, отслужили литургия в памет на Христо Ботев при църквата „Света Троица", в Манастирски дол. Като там имало старци и баби, „които твърдели, че там е бил гробът на войводата".
Затова години наред Николай Иванов го търси около изоставения средновековен манастир. Един ден обаче телефонът му позвънява. Оказва се Ивайло Христов, чийто прадядо е Ангел Статков, участвал в Руско-турската война. Неговият син – Михаил Статков, роден през 1902 г., записал в показанията си, че от дядо си и от възрастните хора в село Медковец знае къде са погребани тленните останки на Христо Ботев. Били укрити в скална цепнатина близо до разрушения манастир „Света Троица" в местността Манастирски дол. За съжаление, над кухината има буен водопад и влагата буквално е унищожила и отнесла част от костите.
Самият Христов добре помни, че в миналото, когато е надничал, те били повече. Затова веднага се свързал с Николай Иванов, със служители от музея във Враца и с протокол описали всички човешки останки, намерени там. Изпратили ги за изследвания в София на екип под ръководството на акад. Ваньо Митев. Ученият обаче е притеснен, тъй като сред тленните останки има парченца от череп, а е известно, че главата на Ботев е била отрязана и дядо Вълко няма как да е отнесъл частички от нея в Манастирски дол.
„Не мога да коментирам – нека видим какво ще покажат изследванията", обясни Николай Иванов пред „24 часа – 168 истории".
В новата хипотезата, че костите на Христо Ботев са били положени в скална цепнатина, има една загадка и тя е свързана със свидетелствата на Петър Мазнов, издирени от изследователя Николай Иванов. Самият Мазнов през 1878 г. също пасял стадата и бил край дядо Вълко Очиндолски.
"На другия ден – четвъртия след боя - дедо Вълко Очиндолски, като виде колко много орли се вият на Йолковица и ту един се спуска надолу, ту друг се издига нагоре, он ми кимна с ръка да дода при него и рече: „Момче, видиш ли ги орлите, де се вият? Они сега кинат месата на войводата, дека го уби черкезинът. Оно е греота токо да се пилеят християнски кости. Ама ти ела тука, та гледай овците, па я ще ида да вида какво ще да права." Според Мазнов тогава Вълко взел магарето, като на едната страна бил вързал търнокоп и мотика, и тръгнал към Йолковица.
Привечер Мазнов видял, че Вълко си идва откъм Манастирски дол с магаренцето. Свалил самара, за да олекне и на животното и поискал момчето да му даде „студена водица". На въпроса къде се е бавил толкова време, овчарят обяснил, че е събрал колкото кости е намерил от войводата, увил ги във вехтия опанджaк (наметало), вързал вървите на бала, качил ги на магарето си, слязъл по пътеката и отишъл чак в Манастирски дол. Там ги разтоварил, изкопал един гроб до църквата и в този гроб сложил костите на войводата, както били вързани в денка заедно със старото наметало.
После зарил гроба със земя, прекръстил се и си тръгнал по пътеката към кошарата.
Според Мазнов за всичко това знаели и други хора от Враца.
Именно тук възниква противоречието с новата хипотеза, свързана с полагането на костите в цепнатина в скалата.
„24 часа – 168 истории" видя на място, че останките от разрушения манастир са на стотина метра от скалата.
Почвата около светата обител обаче е много твърда и там измореният дядо Вълко едва ли би могъл да изкопае дори плитък гроб. Възможностите са две – или го е направил в по-отдалечен район около манастира, където има и по-рохки почви, или в полезрението му е попаднала скалната цепнатина. Предимството й е, че тя остава скрита от погледа, защото изглежда доста непристъпна. Не е изключено притесненият овчар да е преценил, че вместо да рискува да го заловят, докато копае, може просто да постави торбичката с костите на героя в кухината и да си тръгне.
„Допускам, че Мазнов преразказва – обясни пред „24 часа – 168 истории" противоречието Николай Иванов. – Най-вероятно Вълко нищо не му е казал, защото той е бил възрастен и е бил много изморен. Поискал е вода и да отдъхне. Може би само е споменал, че е бил в района на Манастирски дол. Оттам нататък е възможно Мазнов да е представил своите предположения като разказ от името на дядо Вълко."
Самият Николай Иванов също не изключва вариант овчарят да е закопал останките на героя някъде наоколо, но все пак иска да изчака резултатите от изследванията на костите, открити в скалната цепнатина.
Известно е, че около манастира са били погребани няколко монаси, но откриването на друг гроб в по-широк периметър определено ще изисква време. Най-малкото защото това ще е нещо като търсене на игла в купа сено.
Въпреки това всички усилия ще си заслужават, защото независимо къде точно е гробът на Ботев, факт е, че има твърде много свидетелства, че костите му са в района на Манастирски дол. Поради тази причина веднага след Освобождението селяните от с. Медковец на всеки 2 юни се събирали там, за да присъстват на молебените и панихидите в памет на героя.
Един от тях е синът на народния представител Тодор Димитров – Никола. Той свидетелства с протокол, че баща му заедно със съзаклятници, участвали в боя на 2 юни 1878 г., стигат до местността Манастирски дол до полуразрушената църква „Св. Троица" и виждат, че там Младен Благио (Димитров) бил организирал с много врачани молебен, начело с няколко попове.
„Имало старци и баби, които твърдели, че там е бил гробът на войводата – пише Никола Димитров. – Та затова оттогава са били чествали паметта на Ботев в тази църквица до назначаването на Никола Обретенов за околийски началник във Враца." Според него това станало през 1882-1883 г. и именно четникът на Ботев – Обретенов, наредил молебените да се организират „горе в селището и на Камарата". От този момент нататък те вече се провеждали на Околчица.
25 години след смъртта на Христо Ботев, през 1901 г. Никола Димитров отново присъства на честванията на върха и вижда, че там са дошли и много от Ботевите четници. Всички единодушно заявили, че той е бил убит в подножието на Камарата, но понеже мястото попада в трап, било решено да са на Околчица. Причината е, че оттам имало хубави гледки и защото би могло да се направи паметник, който да се вижда от жп линията Мездра - София. С други думи, още тогава в по-пресметливите глави се е въртяла идеята да се избере място, където ще се събират голям брой хора, туристи и ще става алъш-вериш.
Въпреки тези „бизнеспроекти", стартирани от Никола Обретенов, възрастните хора от Медковец и околността още години наред отивали да се поклонят пред Ботев в местността Манастирски дол.
Но Обретенов направил нещо още по-непростимо. Той притежавал достатъчно власт и възможности, за да организира поставянето на паметна плоча или бюст край светата обител, че там е гробът на Христо Ботев, но никога не си дава този труд. В района няма и следа от подобно нещо.
Обяснението на съвременника му Никола Димитров е, че четниците били единодушни, че дерето не е удачно за поставянето на паметник. Но липсата на надпис или плоча определено буди подозрение, че Обретенов е искал на всяка цена да изтрие като с гума от народната памет, че революционерът има гроб.
Другият виновник е колоритният вуйчо на Емилиян Станев – Иван Симеонов, който през 1908 г. ще спечели изборите и ще се превърне в един от легендарните градоначалници на Враца.
Той току-що се бил завърнал от Швейцария и с потрес наблюдавал как 11-те хиляди жители тънат в мърсотия, защото в града няма воден цикъл. Моментално наел италиански хидроинженери, но понеже нямало достатъчно пари в бюджета, Симеонов, без много да му мисли, продал бижутата на жена си, които й донесъл от Европа. Работата започнала, а заедно с това той усърдно учел италиански, за да може адекватно да контролира чужденците.
За съжаление, той със сигурност е бил наясно, най-малкото заради честванията, че в района на манастира са положени костите на Ботев. Въпреки това и въпреки че никога не е добра идея да се строи върху света обител, Симеонов и италианците решават тръбата да мине точно оттам. Очевидно били и достатъчно „практични", защото с камъните от зидовете бил изграден воден резервоар.
От тази гледна точка, ако научните изследвания потвърдят, че костите на Ботев са били в скалната цепнатина, това ще е наистина късмет, даден ни свише. Ако не са, то със сигурност те са някъде около манастира, защото прекалено много хора убедено твърдят, че са заровени там. Въпросът е дали са оцелели след толкова много усилия колос като Ботев да бъде забравен?
Страхът от опасния „вагабонтин" Христо Ботев
Майката и жената на поета години наред са подлагани на серия от унижения, за да се принизи ролята на героя
Зад кулисите на тази история, в която политиците след Освобождението настойчиво се стараят да изличат спомена за Христо Ботев, прозира един още по-нечистоплътен сюжет. По онова време новоизлюпената политическа класа не само че не приемала възгледите на Христо Ботев, а направо настръхвала от тях.
Затова мнозина правели всичко по силите си старателно да ги заметат под дебелата пелена на времето. Управляващите с охота признавали подвига на четниците, но Ботев нарочно бил неглижиран, както и произведенията му, които били като трън в обувката на тогавашните политици. Ярките му и експресивни текстове пламенно защитавали правото на българския народ за самоосъзнаване и самоуправление. Но за властта най-стряскащо било, че Ботев призовавал за радикална революционна борба срещу експлоатацията на по-слабите в социално отношение от по-силните. Затова в творбите си той дръзко и смело подстрекавал към бунт срещу господари, чорбаджии, турци и представителите на руската империя.
От тази гледна точка, за тогавашната власт, а и за Обретенов като неин представител най-комфортно би било споменът за „анархиста" Ботев и провокациите му да бъде забравен. В тази насока никой не пестял усилия и за съжаление, най-показателно било отношението към почернените му близки.
През 1887 г. майката на героя Иванка отправила молба към Народното събрание да й се отпусне пенсия. За това се застъпил лично приятелят на Ботев – Стефан Стамболов, който наскоро бил станал премиер. Трудно е да се повярва, но независимо от препоръките му започва ожесточен дебат. Налага се Стамболов енергично да вземе думата и в пламенна реч да аргументира защо депутатите са задължени да направят този жест: „Това е вдовицата на стар учител, който е написал книги, а също майка на един син, погинал за възраждането и освобождението на България". Резултатът от цялото това начинание е нелеп – комисията настоява за 900 франка месечна пенсия, но депутатите отсъждат – 1200 годишна. 9 години по-късно мизерната сума й е отнета и Иванка Ботева е подложена на унижението отново да се моли на председателя на Народното събрание – че има двама синове, загинали за България, третият починал, докато участва в народното движение, че няма имоти и т.н.
Можем само да гадаем в какво отчаяние е изпаднала възрастната жена, когато сърцераздирателната й молба потънала в бездушните и прашни депутатски чекмеджета.
Година по-късно недоимъкът я подтиква да подаде нова молба, но и тя остава без резултат. По-късно й е отпусната пенсия, но веднага след това е съкратена наполовина.
Подобно унизително отношение в следосвобожденските години управляващите демонстрирали и към жената на живота на Христо Ботев – Венета. Двамата имали само граждански брак, тъй като чичо й бил духовник и не приел да ги венчае – логиката му била, че тя имала предишен брак и 10-годишен син.
В спомените си Живка Станева пише: „Нека отбележа в скоби, че Ботев в онази епоха след Освобождението ни от турците беше позабравен, а Венета се държеше настрана от клюките... а се чуваше: „Хм, какво, не му е била венчана жена, толкова години се минаха, отжалила го е...".
Спрямо неговата жена съгражданите й не се отнасяха с достатъчно уважение, макар че тя като личност, със своите свободни разбирания за живота ги превъзхождаше. „Държанката на Ботев", казваха за нея."
Днес трудно можем да си представим как Венета е понесла всичко това, след като в името на отечеството е загубила любимия мъж и баща на едномесечната си дъщеря. Но недоимъкът и нея я подтикнал да моли властта за пенсия.
В хода на дебатите министърът на просветата Георги Живков се скарал на Захари Стоянов, че е написал книга за Ботев: „Не го ли знаем какъв вагабонтин беше?". Вбесен, Стамболов скочил и от трибуната се развикал, че ако не е бил вагабонтинът Ботев, „благовъзпитани господа" нямало да живеят в столицата и да подписват „именцето си в няколко платежни ведомства".
Засрамени, депутатите увеличили пенсията й на 60 лева, но един депутат не бил съгласен и записал, че е необходимо да се съберат данни за материалното й състояние. Безкрайно огорчена, Венета се отказала от 30-те лв. повишение.
